Българската следа Българските места извън България
Миналата седмица започнахме историята за актьора Христо Динев с моето квартално кино „Изток“. Днес ще ви предложим разказ, който е вдъхновен от едно друго, успяло да се запази и да придобие легендарен статус кино – кино „Влайкова“. Навярно сте минавали стотици пъти покрай него, ако като мен обичате да се разхождате по улица „Иван Асен II”. Но знаете ли историята на личността, на която е кръстено то? Герой на историята ни е Мария Влайкова.
Мария Влайкова е родена в намиращия се в пределите на Османската империя град Битоля. Годината е 1871 г., но точната дата не е известна. В родния си град ще остане до гимназиалните си години, когато заминава да учи в Стара Загора. След завършването си тя се завръща в Македония, за да започне своята просветителска дейност. Започва работа като учител, като в учителската ѝ биография откриваме, че е работила в Битоля, в Охрид, както и в Солунската българска девическа гимназия.
Още по това време тя проявява сериозни интереси към изкуството – пленена е от операта, литературата, театъра. Увлечения, които са подкрепени и от творческите усилия на нейния съпруг – писателят Тодор Влайков. Но има една област от изкуството, която все е още не е широко разпространена в България, но която омагьосва Мария Влайкова – киното. Тя вярва, че то освен естетическа наслада може да бъде служи и за просвещение на младите хора.
И така, през 1925 г. у Влайкова узрява идеята да създаде място, в което да се прожектират филми, да се организират литературни беседи и всякакви други културни събития. За целта тя предоставя парцела на познатия ни адрес – улица „Иван Асен II” 9. Салонът е доста голям, не само за времето си – побира над 400 зрители, а над него се предвиждало да се изгради и читалище. Мария Влайкова решава не само да създаде пространство за култура, но и да го дари на държавата. Дарение, което тя формализира на 16 февруари 1926 г.
Дарението на Влайкова не е просто еднократен акт. За да бъде предоставен имотът на Министерството на народната просвета е необходимо да бъдат спазени няколко изисквания. Приходите, които се получават трябва да бъдат използвани за развитие на български артисти. Не забравя да включи и родния си край, като поне трима от получилите своебразни стипендии, трябвало да бъдат от Македония. А постъпленията от един ден в месеца трябва да се дарят на Народната опера.
Условията, завещани от Мария Влайкова далеч надминават своето време. За съжаление, тя умира в навечерието на Нова година, на 31 декември 1926 г. и не успява да види истинското развитие на нейния проект. В самата сграда за определен период са се помещавали и работилниците на Народния театър. От 1936 г. в него започват да се прожектират редовно филми. Сградата изгаря заедно с целия инвентар по време на бомбардировките над София през Втората световна война в края на март 1944 г. За щастие, сградата и дейността в нея са възстановени още през същата година, а след няколко години в него се нанася за вечни времена и читалище „Антон Страшимиров“.
Заветът на Мария Влайкова е все още жив и в наши дни. Едноименното кино е и най-старото действащо кино на територията на София. Можете да почетете меценатът от Битоля Мария Влайкова:
- Като посетите някое от събията от културния афиш на кино „Влайкова“.