Бюстът на Васил Левски (Босилеград)

Българи от другата страна на границата

Отбелязваме националния празник на България на 3 март по различен начин – дали ще е с посещение на някое от знаковите места, дали ще е с прочитането на нещо за българската история, дали ще е с мълчаливо склоняване на глава пред тези, дали живота си, за да бъдем свободни. През 2012 година решавам да почета националния ни празник отвъд пределите на страна ни и въпреки лошото време се отправям към най-болезнената българска следа – Западните покрайнини, като обект на преклонение ми е паметникът на Васил Левски в Босилеград.

Паметниците на Левски в чужбина са 23. Такива има на три континента – Европа, Северна Америка и Южна Америка. Един от тях обаче е малко по-специален. Намира се в Босилеград – град, чието население е съставено предимно от етнически българи. Въпреки това за построяването на паметника и за честванията пред него местната българска общност среща редица трудности.

В наши дни по-голямата част от Западните покрайнини спадат към територията на Сърбия – земите около Димитровград, Босилеград, Пирот и Зайчар, а по-малката –тези около Струмишко, попадат в днешна Македония. Общата площ на тази област е около 1500 кв.км. Още през XIX век Сърбия проявява аспирации към земите на Западна България. Посредством Смедеревския санджак, известен и като Белградски пашалък, са анексирани земи с българско и смесено население в Поморавието, а по-късно се предявяват искания и към Ниш, Пирот, Трън и Брезник. По време на Руско-турската война пък се установява сръбска администрация в Кюстендил. След Берлинския договор земите около Пирот и Ниш попадат в сръбска територия, а останалите – в българска.

Краят на участието на България в Първата световна война идва с подписването на Ньойския мирен договор – една от черните страници в българската история. На 27 ноември 1919 година в парижкото предградие Ньой сюр Сен Александър Стамболийски е принуден да отстъпи Западните покрайнини на Кралството на сърби, хървати и словенци, на Гърция – Беломорска Тракия, а на Румъния – Южна Добруджа. В Западните покрайнини над 20 села са разделени наполовина, като дори се стига до абсурдната ситуация определено населено място да е част от българската територия, а неговото гробище да остане в пределите на Сърбия.

Логично, последвалият период между двете световни войни е труден за тамошните етнически българи. Затова спомага приетият от Кралство Югославия Закон за защита на държавата, според който не се признават националните малцинства в държавата, а българите са принудени да променят фамилните си имена. Така според новите разпоредби, вместо на „ов“ и „ив“, фамилните имена трябва да окончават на „ович“ и „ивич“.

Лъч надежда за българите е Втората световна война и по-специално периодът между 1941 и 1944 година. Тогава вследствие на споразумение между Германия и България, Западните покрайнини отново стават част от територията на българското царство. Това обаче трае само няколко години, а окончателният крах на мечтата за българско обединение е сложен с Парижкия мирен договор от 1947 година, който връща Западните покрайнини на Югославия. Днес те са част от територията на Сърбия и Македония, което е и една от причините паметникът на Васил Левски в Босилеград да бъде разглеждан като символ на бляна на българите за национално обединение.

Къде се намира

Паметникът е леснодостъпен – трябва да карате само направо, влизайки от ГКПП „Олтоманци“. Главната улица се казва „Георги Димитров“. След като навлезете в центъра на града, точно срещу общината е и паметникът на Васил Левски.