Българската следа Българските места извън България
От близо пет години живея на булевард, носещ името на Данаил Николаев.. При написването на настоящата статия реших да проверя до колко хората, живеещи на този булевард, знаят в чия чест е той. Получих разнородни отговори, но най-често се повтаряха – „може би политик“, „дали не беше военен“. А той има с какво да бъде запомнен.
Каквото и да се каже за Данаил Николаев би било малко. Ето само няколко факта:
- Участва в Сръбско-турската война;
- В Руско-турската война (1877-1878);
- В Съединението на Княжество България с Източна Румелия;
- В Сръбско-българската война;
- Военен министър в навечерието на Балканските войни.
Но със сигурност най-впечатляващият факт за него е, че е първият офицер, който получава най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата. Заради това остава в нашата история и като „патриархът на българската войска“
Данаил Николаев е един от най-ярките представители на бесарабските българи. Роден е на 30 декември 1852 г. в Болград, намиращ се тогава на територията на Руската империя. Възпитаник на най-голямото училище извън границите на България – Болградската гимназия. Военното си образование започва като юнкер в Пехотното училище в Одеса. По това време се включва и като доброволец в Сръбско-турската война.
На 31 март 1877 година в Кишинев под ръководството на генерал Столетов се събират над 700 българи, които формират Българското опълчение. Един от тях е и Данаил Николаев. Същинският си военен опит придобива по време на Руско-турската война (1877-1878) – там той е командир на рота от Пета опълченска дружина на Българското опълчение, като участва в най-значимите боеве за Освобождението на България – при Шипка и Шейново. В резултат на своето участие придобива офицерско звание подпоручик от Руската армия, а впоследствие е повишен и в поручик.
През 1880 година Данаил Николаев се завръща за постоянно в България, когато е назначен за командир на Първа пловдивска дружина, а след това е повишен в щабскапитан от Руската армия и Източнорумелийската милиция. По време на престоя си в Пловдив Данаил Николаев играе изключително важна роля за Съединението на Княжество България и Източна Румелия. В ролята си на командващ на голяма част на Източнорумелийската полиция на 6 септември 1885 година той отстранява главния управител на Източна Румелия.
Следващият важен период от живота на Данаил Николаев е неговото участие в Сръбско-българската война. Война, останала в историята ни като „капитани срещу генерали“ . Той е един от тези капитани на младата българска армия, като след боевете при Сливница, командва настъплението към Цариброд и Пирот. За успешното си командване Данаил Николаев не само получава орден за храброст, но е и повишен, като става първият полоковник в българската армия.
С богато натрупания си военен опит Данаил Николаев на два пъти е назначаван за Министър на войната. Някак напълно естествено е човекът, участвал в боевете за Освобождението на България при Шипка, в Съединението на България и в Сръбско-българската война, да бъде част и от следващото голямо събитие в съвременната ни история – на 22 септември 1908 година подписва манифеста на цар Фердинанд за обявяването на Независимостта на България.
Животът на Данаил Николаев е дълъг и бурен, трудно може да намерим друга фигура, която да е взела толкова дейно участие във всички основни събития на наскоро освободилата се българска държава. Един човек, идващ от далечен Болград, оставил трайна следа в българския военен и политически живот, станал дори кръстник на престонаследника княз Симеон Търновски.
Първият генерал от пехотата умира на 29 август 1942 година в Банкя. За съжаление, в наши дни Данаил Николаев не е от най-почитаните фигури – освен две улици, кръстени на него в Пловдив и София, той все още няма своя заслужен паметник, а единственото място, на което може да му се преклоним, е бюстът му в изоставената казарма в Сливница, както и гробът му в Централните софийски гробища.