От близо пет години живея на булевард, носещ името на Данаил Николаев.. При написването на настоящата статия реших да проверя до колко хората, живеещи на този булевард, знаят в чия чест е той. Получих разнородни отговори, но най-често се повтаряха – „може би политик“, „дали не беше военен“. А той има с какво да бъде запомнен.
Каквото и да се каже за Данаил Николаев би било малко. Ето само няколко факта:
- Участва в Сръбско-турската война;
- В Руско-турската война (1877-1878);
- В Съединението на Княжество България с Източна Румелия;
- В Сръбско-българската война;
- Военен министър в навечерието на Балканските войни.
Но със сигурност най-впечатляващият факт за него е, че е първият офицер, който получава най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата. Заради това остава в нашата история и като „патриархът на българската войска“
Данаил Николаев е един от най-ярките представители на бесарабските българи. Роден е на 30 декември 1852 г. в Болград, намиращ се тогава на територията на Руската империя. Възпитаник на най-голямото училище извън границите на България – Болградската гимназия. Военното си образование започва като юнкер в Пехотното училище в Одеса. По това време се включва и като доброволец в Сръбско-турската война.
На 31 март 1877 година в Кишинев под ръководството на генерал Столетов се събират над 700 българи, които формират Българското опълчение. Един от тях е и Данаил Николаев. Същинският си военен опит придобива по време на Руско-турската война (1877-1878) – там той е командир на рота от Пета опълченска дружина на Българското опълчение, като участва в най-значимите боеве за Освобождението на България – при Шипка и Шейново. В резултат на своето участие придобива офицерско звание подпоручик от Руската армия, а впоследствие е повишен и в поручик.
През 1880 година Данаил Николаев се завръща за постоянно в България, когато е назначен за командир на Първа пловдивска дружина, а след това е повишен в щабскапитан от Руската армия и Източнорумелийската милиция. По време на престоя си в Пловдив Данаил Николаев играе изключително важна роля за Съединението на Княжество България и Източна Румелия. В ролята си на командващ на голяма част на Източнорумелийската полиция на 6 септември 1885 година той отстранява главния управител на Източна Румелия.
Следващият важен период от живота на Данаил Николаев е неговото участие в Сръбско-българската война. Война, останала в историята ни като „капитани срещу генерали“ . Той е един от тези капитани на младата българска армия, като след боевете при Сливница, командва настъплението към Цариброд и Пирот. За успешното си командване Данаил Николаев не само получава орден за храброст, но е и повишен, като става първият полоковник в българската армия.
С богато натрупания си военен опит Данаил Николаев на два пъти е назначаван за Министър на войната. Някак напълно естествено е човекът, участвал в боевете за Освобождението на България при Шипка, в Съединението на България и в Сръбско-българската война, да бъде част и от следващото голямо събитие в съвременната ни история – на 22 септември 1908 година подписва манифеста на цар Фердинанд за обявяването на Независимостта на България.
Животът на Данаил Николаев е дълъг и бурен, трудно може да намерим друга фигура, която да е взела толкова дейно участие във всички основни събития на наскоро освободилата се българска държава. Един човек, идващ от далечен Болград, оставил трайна следа в българския военен и политически живот, станал дори кръстник на престонаследника княз Симеон Търновски.
Първият генерал от пехотата умира на 29 август 1942 година в Банкя. За съжаление, в наши дни Данаил Николаев не е от най-почитаните фигури – освен две улици, кръстени на него в Пловдив и София, той все още няма своя заслужен паметник, а единственото място, на което може да му се преклоним, е бюстът му в изоставената казарма в Сливница, както и гробът му в Централните софийски гробища.