
Кръчмата на Странджата и обитаващите я, прокудени от родината си, хъшове. Това е образът, който възниква на почти всеки от нас, когато чуе за румънския град Браила. Но вече ви разказахме и за една друга българска следа в него – експозицията „Добри Войников“. Днес ще добавим още едно парченце към този град – ще ви разкажем за родения в него книжовник Васил Попович.
Семейството на Васил Попович следва примера на мнозина от Източна България и се преселва отвъд Дунава с надеждата за по-добър живот. Така вместо в Ямбол Попович се ражда в Браила. За детските му години не се знае почти нищо. Започва да се учи на писмо и четмо във влашко училище, но скоро родителите му го прехвърлят в българското училище в града, което той завършва. Годините са трудни и веднага след завършването си, Попович започва работа в английското консулство първоначално в родния си град, а след това и в близкия Галац.
Събрал достатъчно средства, за да може не само да оцелее, но и да продължи обучението си, Попович заминава за Киев. Там ще завърши гимназия, а след това и ще се запише в Киевския университет. Поради неясни причини прекъсва образованието си и се завръща в родния си град. В Браила ще остане не повече от година, а причината е повече от прозаична – желанието да продължи да се учи.
За целта Васил Попович заминава още по на изток и пристига в Москва. Там не само започва да учи в Московския университет, но и ще помага за първия брой на списание „Братски труд“. Издание, което излиза в четири броя в годините между 1860 и 1862 г., дело на българската емигрантска общност. На неговите страници се открояват имената на Любен Каравелов, Марин Дринов, Нешо Бончев.
Но да се върнем към героя на днешната ни история, Васил Попович. В „Братски труд“ той за първи път ще публикува своите литературни произведения – „Откъс от разказите на моята майка. Разходка до лозето“ и „Монолог или мисли на владиката Иларион…“. Но, както може би вече ви е направило впечатление, Попович не обича много да се задържа в някой град. Решава да се завърне отново в родната Браила, но пак за кратко. Този път посоката на неговата нова дестинация ще е на запад. В Белград ще работи в българското училище, както и ще сътрудничи в издавания от Георги Сава Раковски вестник „Дунавски лебед“.
Едва ли ще ви учуди следващия факт от биографията на Васил Попович. Завръща се отново в Браила. В родния си град ще стане част от театралната група на споменатия вече Добри Войников. Браила е известен и с факта, че именно в него е основано и Българското книжовно дружество, известно ни в наши дни като Българската академия на науките. Някак си, щеше да е странно и човек, свързан с книжовността като Васил Попович, да не е част и от учредителното му събрание.
И, когато по всички предпоставки изглежда, че Попович ще остане да живее за дълго в родната Браила, той заминава отново. Този път дестинацията ще е коренно различна. Озовава се във Велес. Град, в който отново ще е български учител, но и град, който ще го промени в личен план – в него се запознава и жени за друга учителка – Стоянка Дудикова.
Преминахме през редица балкански градове, но някак си житейският път на Васил Попович клонеше встрани от територията на България. Факт, който е променен, след като пристига в Пловдив, където е учител, а след това се установява вече за дълго в новоосвободената столица София. В София започва работа като учител във Военното училище, успява дори да стане народен представител. Но най-забележителният факт от престоя му е, че е учител по български на княз Александър Батенберг.
Васил Попович умира на 7 август 1897 г. в столицата на Княжество България София. Оставя зад себе си редица литературни произведения, а работата му като учител по български език може да бъде изразена най-добре от труда му „За звуковете. Конспект из етимологията на новобългарския език“. Труд, показващ, че дори да израстнеш и работиш извън родината, то това не е причина да не се бориш за правилен български език. Борба, с която ще бъде запомнен Васил Попович.