Битолският надпис (Битоля)

Камъкът на страха

Битоля е вторият по големина град на Северна Македния. Не един и два са българските следи около него, ще спомена само българската църква в Пустец и гробът на Самуил на остров Свети Ахил. Реших да съчетая срещата ми с българската общност в града, с разходка в историческия музей, за да видя и Битолския надпис.

Битолският надпис е пример за това как понякога историята на даден артефакт може да бъде по-интересна от неговото съдържание. За да разберем как е възможно това, е необходимо да се пренесем в град Битоля през месец декември 1956 година. Тогава, при събарянето на местната Чауш джамия, е намерен надпис с интересно съдържание. Изследванията на българските историци дават възможност да бъде възстановен следният текст:

„През лето 6523 [б.а. 1015 г.] от сътворението на света обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на пресветата Владичица, наша Богородица, и чрез застъпничеството на дванадесетте върховни апостоли.Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври, в 20-ти ден, и се завърши в месец (…) в края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато (…), а този (…) цар разбит биде от цар Василий в годината 6522 [1014 година] от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото.“

Както се вижда, надписът е свидетелство за управлението на последния владетел на Първото българско царство Иван Владислав (1015-1018). Трикратното споменаване на неговата народност и тази на поданиците му правят несъстоятелна тезата на македонската историография за „македонския цар Самуил“, която се лансира и до ден днешен. Логично, след откриването на надписа, слуховете за него се разпръскват бързо из града и на свой риск битолчанинът с българско самосъзнание Панде Ефтимов прави снимка на откритието, която предава в българското посолство. Информацията за Битолския надпис достига до София и през 1959 година проф. Александър Бурмов публикува статия по темата в литературното списание „Пламък“. Едва в началото на 60-те години българската държава преосмисля политиката си на пренебрегване на „македонския въпрос“ заради добрите отношения с Югославия и на случая се дава гласност.

Това става, след като през 1968 година група учени, сред които езиковедът Йордан Заимов и неговата съпруга Василка Тъпкова-Заимова, попадат в Битоля на екскурзия, организирана от Съюза на учените. Те отиват в Битолския музей, където надписът е захвърлен пред мазето и скришом успяват да го копират. Изследването на плочата бива публикувано в книгата „Битолски надпис на Иван Владислав, самодържец български. Старобългарски паметник от 1015-1016 година“, издадена от БАН година по-късно. В резултат на нея директорът на Битолския музей е уволнен заради допуснатата немарливост, а за дълги години артефактът остава заключен в трезор.

Едва през 90-те години Битолският надпис става част от експозицията на музея и понастоящем се намира на втория етаж в залата за средновековна история. Върху него обаче стои надписът „старославянски паметник“ и се отбелязва, че това е първото писмено споменаване на града в изворите, без да се коментира наличието на думата „българин“ в текста.

Къде се намира

Музеят на Битоля се намира на улица „Св. Климент Охридски“ до градския парк. Самият град е разположен в Южна Македония, на 175 километра от столицата Скопие.