Емануил Попдимитров – гласът на Босилеград

Емануил Попдимитров

Авицена е малка уличка, разположена в непосредствена близост до Борисовата градина в София. Къщите по нея още носят този отминаващ дух на стара София със своите малки дворчета и красива архитектура. На една от тях е поставена малка плоча, която в забързаното си ежеденевие бихме пропуснали. А на нея пише – „Тук живя и твори от 1925 г. до последните дни на живота си известният писател Емануил Попдимитров (1885-1943). Именно за него ще стане дума в настоящата статия.

Груинци е селце, отстоящо на десетина километра от Босилеград, високо в Милевската планина. През 1885 година то се е намирало още на територията на България, когато на 23 октомври в него се ражда Емануил Попдимитров, най-известното литературно име, свързано с Босилеград. Най-големият град в региона е Кюстендил – там той завършва в местното педагогическо училище, за да може впоследствие да работи като учител в селата Долни Кортен и Долна Лисина (дн. Сърбия). И един любопитен факт от този му период – на 3 януари 1907 г. в София се открива Народният театър. По това време сред студентските среди се е насадило недоволство заради вмешателството на княз Фердинанд и стамболовистите срещу автономията на Софийския университет. Откриването на театъра е удобен момент те да изразят открито своето несъгласие – пристигащата каляска на Фердинанд е посрещната с освирквания и снежни топки. В резултат на това правителството взима крути мерки да потуши бунта, като затваря за половин година Софийския университет и арестува много от участниците. Един от тях е и Емануил Попдимитров, който е изключен от висшето училище.

Невъзможността да продължи образованието си в София кара Емануил Попдимитров да замине за Франция. В Монпелие записва литература, а след това завършва философия и литература във Фрибурския универститет в Швейцария. Противно на очакванията той се завръща в България, за да работи като преподавател в Лом и Хасково, а след това и да е учител по френски език в Кюстендилската гимназия, както и по философия във Висшия педагогически курс.  От 1923 г. се завръща и в Софийския университет, където работи като доцент в Катедрата по сравнително литературознание.

От кратката житейска справка на Емануил Попдимитров става ясно, че това е човек с богат опит, успял да живее на много различни места – селца и по-големи градове в и извън пределите на България. Като че ли затова и защитата на справедливостта и на човешките права заемат толкова важно място в неговия живот. След злощастния Ньойски мирен договор България загубва Западните си покрайнини, в това число и родното място на поета. Местното българско население е поставено под угрозата насилствено да бъде сърбизирано. Това налага и Върховният комитет на бежанците да свика през 1924 г. в София своята първа конференция, в която участие взимат дружествата от Цариброд, Босилеград и Трънско. Така се дава началото на една организация, която да се грижи за бежанците от Западните покрайнини. Наред  с помощта си към прииждащите бежанци, тя развива и пропагандна дейност, издавайки вестниците „Западни покрайнини“ и „Западно ехо“.

Именно под председателството на Емануил Попдимитров Върховният комитет на бежанците постига най-големите успехи в защита на правата на българите от Западните покрайнини. Най-значимото събитие, свързано с участието на Попдимитров се случва по време на Петия конгрес на малцинствата, организиран от Обществото на народите през 1929 г. в Женева. Да бъде допуснат да изкаже мнението си не било най-лесната задача, затова и Емануил Попдимитров използва по най-добрия начин отдалата му се възможност. Самият той, българин от Западните покрайнини, успява пламенно да защити българския произход на населението в областта, на базата на показани исторически доказателства и карти. Речта му е до толкова въздействаща, че успява да постигне немислимото до този момент – съществуването на българското малцинство в Югославия е официално признато.

Емануил Попдимитров би останал като значима фигура в българската история, дори само и с борбата си за защитата на българското малцинство в Западните покрайнини. Наред с обществената си дейност, обаче той остава не по-малка следа и в литературните кръгове. Публикува първите си стихове като студент, като твори в разнообразни жанрове – лирика, проза, драматургия, литературна теория и критика. Завършил философия той създава редица философски студии, разглеждащи възгледите на Шопенхауер, Ницше, Бергсон.

Емануил Попдимитров оставя ярка следа като поет. Според литературната критика в стихотворенията си съчетава персоналистичната идея и поетиката на символизма с култа към природата. Пряко влияние му оказват френският символизъм и немският неоромантизъм. Централна тема в неговите стихотворения заемат търсенията на правдата и смисълът на живота. Самият Попдимитров определя стиховете си като „опит за нови странствувания, излизане от тихото пристанище на интимната лирика към тревожните въпроси на съвременността и живота“. Най-известното му произведение е хумористичната поема „В страната на розите“, осмиващо буржоазната действителност:

Сдруженията днеска са на мода:

стани им ти апостол сред народа,

където средствата събират се по капка,

върви, ще има и за тебе хапка!“

Полиглот, преводач, литературен критик, поет, общественик, защитникът на правата на българите от Западните покрайни умира на 23 май 1943 г. в София. Днес може да отдадем почит на Емануил Попдимитров:

  • Пред къщата, в която е живял в София на улица „Авицена“ 26;
  • На ежегодния събор „Славчето“ в близост до Трекляно на границата между България и Сърбия, където е и поставена паметна плоча в негова памет;
  • В регионалната библиотека в Кюстендил, носеща неговото име.